Пътуващите от Европа и САЩ описваха и критикуваха катастрофалното положение на пътищата на Мексико след постигането на независимостта на страната, свидетелства, които се превърнаха в голям опис на тогавашните ужасни пътища за комуникация по суша.
Това бяха времена, когато управляващите се следваха много бързо, липсваше им място да се срещнат със своите министри, а още по-малко да се справят с оправянето на ситуацията по пътищата.
След като се короняса през 1822 г. за император на ефимерна десетмесечна империя, Агустин де Итурбиде не успя да обиколи обширните територии, които от Калифорния до Панама принадлежаха на благородството от титлата му. От дългия кралски път, дошъл да се присъедини към Санта Фе де Нуево Мексико с Леон в Никарагуа, останаха само участъци, някои унищожени, други изтрити, наводнени, без сигурност ... истинско бедствие, до степен, че северните провинции комуникираха по-добре и по-бързо с градовете в САЩ, отколкото с мексиканската столица; достигането на Тексас по суша беше невъзможно, пътуването между Монтерей и Сан Антонио беше извън приключението.
Централизация
Нека си спомним, че по-рано и подобно на големите пътища, които римляните построиха, за да консолидират империята си, испанците ги възпроизвеждаха в мащаб в Мексико Сити, така че всички пътища да преминават през него, така че вицекралят, служителите, църквата и търговците бяха в центъра на комуникациите и бяха информирани за случващото се в Нова Испания.
Тази централизация никога не е допринесла за интеграцията на регионите или за идеите за националност, освен че е благодатна среда за последващи сепаратистки настроения, за които историята събира примери, като например района Соконуско в Чиапас - на тихоокеанското крайбрежие. -, между които и Чиапас не е имало магистрали и че през 1824 г. е обявен за част от Гватемала, докато през 1842 г. е реинтегриран в Чиапас.
