През 1943 г. град Сан Хуан е погребан от лавата Парикутин, най-младият вулкан в света. Познаваш ли го?
Когато бях дете, чувах истории за раждането на вулкан насред царевично поле; от изригването, унищожило градчето Сан Хуан (сега Сан Хуан Куемадо), и от пепелта, стигнала до Мексико Сити. Така се заинтересувах от него Парикутин, и въпреки че през онези години нямах възможност да се срещна с него, никога не ми е идвало от ума да отида някога.
Много години по-късно, поради служебни причини, имах възможността да заведа две групи американски туристи, които искаха да се разходят из района на вулкана и, ако условията позволяват, да се изкачат по него.
Първият път, когато отидох, ни беше малко трудно да стигнем до градчето, от което се посещава Парикутин: Ангахуан. Пътищата бяха неасфалтирани и градът почти не говореше испански (дори и сега жителите му говорят повече Пурепеча, техния роден език, отколкото който и да е друг език; всъщност те наричат известния вулкан, зачитащ името му Пурепеча: Парикутини).
Веднъж в Ангахуан наехме услугите на местен водач и няколко коня и започнахме прехода. Отне ни около час, за да стигнем до мястото, където беше той градчето Сан Хуан, който е погребан от изригването през 1943 г. Разположен е почти на ръба на лавовото поле и единственото, което остава видимо на това място, е предната част на църквата с кула, която е останала непокътната, част от втората кула, също от отпред, но който се срути, и задната част от него, където се намираше атриумът, който също беше спасен.
Местният водач ни разказа няколко истории за изригването, църквата и всички хора, загинали в нея. Някои от американците бяха силно впечатлени от гледката на вулкана, полето от лава и мрачното зрелище на останките от тази църква, които все още са останали.
По-късно водачът ни разказа за място, където се предполага, че лавата все още тече; Той ни попита дали бихме искали да го посетим и веднага казахме „да“. Той ни преведе през малки пътеки през гората и след това през сипея, докато стигнахме до мястото. Спектакълът беше впечатляващ: между някои пукнатини в скалите излезе много силна и суха топлина, до такава степен, че не можехме да стоим много близо до тях, защото усещахме, че изгаряме, и въпреки че лавата не се виждаше, нямаше съмнение, че под земя, тя продължи да работи. Продължихме да се лутаме през сипея, докато водачът ни отведе до основата на вулканичния конус, до това, което ще бъде дясната му страна, видяна от Ангахуан, и след няколко часа бяхме на върха.
Втория път, когато се изкачих в Парикутин, водех със себе си група американци, включително 70-годишна жена.
За пореден път наехме местен водач, при когото настоявах, че трябва да намеря по-лесен маршрут за изкачване на вулкана поради възрастта на дамата. Пътувахме около два часа по черни пътища, покрити с вулканична пепел, което ни накара да заседна няколко пъти, защото нашето превозно средство нямаше задвижване на четирите колела. Най-накрая пристигнахме от задната страна (гледано от Ангахуан), много близо до вулканичния конус. Прекосихме вкамененото лавово поле за час и започнахме да се изкачваме по доста добре маркирана пътека. След малко под час стигнахме кратера. 70-годишната жена беше по-силна, отколкото си мислехме и нямаше проблем нито при изкачването, нито при завръщането там, където бяхме оставили колата.
Много години по-късно, когато разговарях с хората от Неизвестно Мексико за писане на статия за изкачването до Парикутин, се уверих, че старите ми снимки от мястото не са готови за публикуване; И така, обадих се на колегата си авантюрист Енрике Салазар и предложих изкачването до вулкана Парикутин. Винаги е искал да го качи, също развълнуван от поредицата истории, които е чул за него, затова тръгнахме за Мичоакан.
Бях изненадан от поредицата промени, настъпили в района.
Освен всичко друго, 21-километровият път до Ангахуан вече е асфалтиран, така че беше много лесно да се стигне до там. Жителите на мястото продължават да предлагат услугите си като водачи и въпреки че бихме искали да можем да дадем работа на някого, нямахме много икономически ресурси. Сега в края на град Ангахуан има хубав хотел с каюти и ресторант, който разполага с информация за изригването на Парикутин (много снимки и др.). На една от стените на това място има цветна и красива стенопис, която представлява раждането на вулкана.
Започнахме разходката и скоро стигнахме до руините на църквата. Решихме да продължим и да се опитаме да стигнем кратера, за да прекараме нощта на ръба. Имахме само два литра вода, малко мляко и няколко черупки за хляб. За моя изненада открих, че Енрике няма спален чувал, но той каза, че това не е голям проблем.
Решихме да поемем по маршрут, който по-късно нарекохме „Vía de los Tarados“, който се състоеше в това, че не вървим по пътека, а пресичаме сипея, дълъг около 10 км, до основата на конуса и след това се опитваме да се изкачим директно по него. Прекосихме единствената гора между църквата и конуса и започнахме да вървим по море от остри и рохкави камъни. Понякога трябваше да изкачим, почти да изкачим някои големи каменни блокове и по същия начин трябваше да ги спуснем от другата страна. Направихме го с всички предпазливости, за да избегнем всякакви наранявания, защото напускането оттук с изкълчено краче или каквато и да е друга катастрофа, независимо колко малка е, би било много болезнено и трудно. Паднахме няколко пъти; други блоковете, на които стъпихме, се преместиха и един от тях падна на крака ми и направи няколко порязвания на пищяла ми.
Стигнахме до първите изпускания на пара, които бяха много и без мирис и до известна степен беше приятно да усетим топлината. Отдалеч виждахме някои области, където камъните, които обикновено са черни, бяха покрити с бял слой. Отдалеч те приличаха на соли, но когато стигнахме до първия участък от тях, бяхме изненадани, че това, което ги покрива, е някакъв слой сяра. Между пукнатините също излезе много силна топлина и камъните бяха много горещи.
Накрая, след три часа и половина борба с камъните, стигнахме до основата на конуса. Слънцето вече беше залязло, затова решихме да ускорим. Изкачихме директно първата част на конуса, което беше много лесно, защото теренът, макар и доста стръмен, е много твърд. Пристигаме на мястото, където се срещат вторичната калдера и основният конус и намираме добра пътека, която води до ръба на кратера. Вторичният котел отделя изпарения и голямо количество суха топлина. Над това е основният конус, пълен с малки растения, които му придават много красив външен вид. Тук пътеката зигзагообразно се изкачва три пъти до кратера и е доста стръмна и пълна с насипни камъни и пясък, но не е трудна. Пристигнахме в кратера практически през нощта; наслаждаваме се на пейзажа, пием малко вода и се приготвяме за сън.
Енрике облече всички дрехи, които носеше и аз се настаних много удобно в спалния чувал. Събудихме много гласове през нощта поради жажда - бяхме изчерпали водоснабдяването си - и също така от силен вятър, който духаше понякога. Ставаме преди изгрев и се наслаждаваме на красив изгрев. Кратерът има много излъчвания на пара и земята е гореща, може би затова Енрике не е прекалено студено.
Решихме да заобиколим кратера, затова тръгнахме надясно (виждайки вулкана отпред от Ангахуан) и за около 10 минути стигнахме до кръста, който маркира най-високата върха с височина 2 810 м. Ако бяхме донесли храна, можехме да я приготвим върху нея, тъй като беше изключително горещо.
Продължаваме пътуването си около кратера и стигаме до долната му страна. Тук има и по-малък кръст и плоча в памет на изчезналия град Сан Хуан Куемадо.
Половин час по-късно пристигнахме в нашия къмпинг, събрахме нещата и започнахме спускането. Следваме зигзаговете до вторичния конус и тук, за наш късмет, намираме доста маркирана пътека до основата на конуса. Оттам този път отива в сипея и става малко трудно за следване. Много пъти се налагаше да го търсим отстрани и да се връщаме малко назад, за да го преместим, защото не бяхме много развълнувани от идеята да прекосим сипея отново като глупаци. Четири часа по-късно стигнахме до град Ангахуан. Качихме се в колата и се върнахме в Мексико Сити.
Парикутин със сигурност е едно от най-красивите изкачвания, които имаме в Мексико. За съжаление хората, които го посещават, са изхвърлили внушителни количества боклук. Всъщност никога не беше виждал по-мръсно място; местните жители продават картофи и безалкохолни напитки на брега на сипея, много близо до разрушената църква, а хората хвърлят хартиени торби, бутилки и така нататък в целия район. Жалко, че не опазваме природните си територии по по-адекватен начин. Посещението на вулкана Парикутин е доста преживяване, както заради неговата красота, така и заради това, което е внушило за геологията на нашата страна. Поради скорошното си раждане, т.е. от нула до такава, каквато я познаваме сега, Парикутин се счита за едно от природните чудеса на света. Кога ще спрем да унищожаваме съкровищата си?
АКО ОТИДЕТЕ В PARICUTÍN
Тръгнете по магистрала номер 14 от Морелия до Уруапан (110 км). След като стигнете там, тръгнете по магистрала 37 към Парачо и малко преди да стигнете до Капакуаро (18 км) завийте надясно към Ангахуан (19 км).
В Angahuan ще намерите всички услуги и можете да се свържете с водачите, които ще ви отведат до вулкана.
